Сравнително едра хищна риба с много характерен вид. Цвета и е ярко червен и има големи гръдни перки и израстъци във формата на крачка. Обитава пясъчните дъна на дълбочина между 2 и 20 метра. Основно се храни с по-малки от нея риби, като попчета, пясъчни змиорки, морски дракони, но също така и раци и скариди. Има вкусно месо, но е вид слабо познат в България.
Черноморският Барбун (Mullus barbatus ponticus), обитава само Черно море. Дължината на тялото му достига от 21 – 26 см, а теглото до 150 г. Окраската е сребристо-сива с черна лента по цялата дължина на тялото. След като бъде уловен, барбунът сменя цвета си в характерния, червеникав цвят. Покрит е с едри люспи, които падат лесно при допир. Под устата са разположени двойка „мустаци“. Главата е голяма с тъпа муцуна отпред. Опашката е вертикална, раздвоена.
Барбунът е дънна риба, която се лови с тралови мрежи. С фин вкус и много подходящо за пържене месо. В Гърция е високо ценена и като съставка на рибената чорба. Нашите морски рибари също харесват тази червеникава риба, като по-едрите са за скарата.
Черноморският меджид (Merlangius merlangus euxinus) е риба с нежно бяло месо. Има издължено тяло с малка глава.
Мустачето на долната челюст е слабо развито или липсва. Страничната линия по главата е с пори. Оцветяването на тялото е променливо, жълто-кафяво по гърба, страните са жълтеникаво сиви, корема е бял и сребрист. Достига максимална дължина: 30 – 40 см и тегло 150 – 200 г.
Лови се главно по северното ни крайбрежие с тралове, но и навсякъде с мрежи, като при лов. Черноморският меджид е предпочитан за пържене.
Паламуда (Sarda sarda) е много ценена за стопанския риболов пасажна риба, която мигрира към българското крайбрежие през есента.
Той има елегантна, обтекаема форма на тялото. Главата е заострена и доста дълга като горната челюст стига до след окото. Гърбът и горната част на тялото му са стоманено сини с 5-11 тъмни ивици леко наклонени напред и надолу. Отстрани е сребристо-жълт. Обикновено достига дължина 30 – 50 см и тегло 2.5 – 4 кг.
Лови се както с мрежи, така и на чепарета, които се влачат от лодка. Месото прилича на риба тон – мазно, без кости и с по-изразен рибен вкус. Приготвя се печен, осолен и най-вече опушен. Смята се за деликатес от българските рибари.
Зарганът (Belone belone) е сребриста издължена хищна риба с характерно бяло месо, което при температурна обработка се оцветява в зелено около гръбнака. Дългото, тънко тяло с източени челюсти във вид на човка е отличително за заргана. Двете челюсти имат множество дребни зъбчета по тях. Оцветяването му е лъскаво зеленикаво-синьо по гърба и горната част на тялото, корема е с блестящо сребрист цвят със златисти оттенъци.
Лови се по даляните, но и с въдица на бомбарда. Фина риба с особен, деликатен вкус с морски дъх. Добра за печене и пържене, но и за най-уникалните чирози.
Лаврак (Dicentrarchus labrax) е едър, но рядък вид. Тялото му е удължено, с торпедовидна форма и сравнително голяма глава, устата е голяма, но очите са сравнително малки. Тялото е покрито с едри люспи. Оцветяването му е зеленикаво-сиво по гърба, преливащо в сребристо отстрани и сребристо-бяло по корема.
Лови се основно с харпун и въдица.
Лавракът е хищник с много вкусно месо за печене.
Лефер (Pomatomus saltatrix) е втората най-високо ценена риба в българските води с наистина забележителен рибен вкус. Когато е с малък размер се нарича чернокоп.
Леферът е риба с източено, леко сплеснато тяло, покрито с люспи и широка, раздвоена опашка. Оцветяването му е сивкаво синьо-зелено отгоре, избледняващо до бяло в долните страни и корема. Устите им са широки, със силни челюсти и многобройни зъби. Храни се с дребна риба
Уникален вкус с дъх на море и лека горчивина, идеален за печене на скара или на керемида. У нас леферът се лови само на влачене на воблери от лодка, но по някога може да удари и на по-едра блесна.
Черноморската акула (Squalus acanthias), хищник с дължина 140-150 см, но напълно безопасен за човека. Живороден вид с неголяма плодовитост 16 до 30 малки акули. Тялото й е източено вретеновидно. Покрито е с дребни плакоидни люспи, обърнати с шипчетата си назад. Устата е разположена на долната страна на главата и има форма на дъговидна напречна цепнатина. Очите са слабо източени по дължината на главата. На гръбната перка има свободен шип. Опашната перка е несиметрична горната половина е по-голяма от долната. Гърбът е тъмносив, осеян с бели петна, а коремът – белезникав.
Лови се с мрежи, но и с парагади, заложени въжета с шамандури в морето и поводи с куки и стръв. Филето се използва за приготвяне на деликатесни продукти.
Калканът (Pssetta maxi-ma maeotica) е дънна риба и има сплеснато, ромбовидно тяло, осеяно с шиповидни плочки. Обитава крайбрежната и шелфова зона до 140 м дълбочина с пясъчно, каменисто и кално дъно или мидени полета. През пролетта мигрира за размножаване към крайбрежната зона и тогава се лови с дънни мрежи. Калканът е най-плодовитата черноморска риба – женската изхвърля до 10-12 милиона яйца, но въпреки това запасът му не е голям и за улова му, в България и Румъния, вече има квоти. Това е най-ценената риба във всички страни с излаз на Черно море.
Тялото на калкана е много широко, главата и устата са големи, двете очи са от лявата страна на главата. Гръбната перка е дълга, започва пред горното око, шиповете са свързани с мембрана, с изключение на върховете им. Коремните перки са с широка основа. Тялото няма люспи, но от двете му страни са разхвърляни остри, конични костни плочки. Върху главата има дребни костни, бодливи образувания. Оцветяването му силно варира, но преобладава топло пясъчно-кафяво с по-тъмни петна. От долната страна тялото е по-светло. Максималната му дължина е 87 см, но обикновено е 50-60 см, с максимално тегло 15 кг.
Калканът е хищник с бяло и фино месо, идеален печен, на пара, паниран и пържен. Нашите рибари дори му казват „морското агне“, за да подчертаят наистина прекрасния му вкус.
Кефал (Mugil cephalus), преди се ловеше с мрежи, главно в някои от крайморските ни езера и заливните акватории. Сега е намалял. Лови се често на въдица, заедно с иларията (Liza (Mugil) saliens) и платерината (Liza (Mugil) auratus), при любителски риболов. С въдица се лови на дъно, като е много важно оловото да е долно, а куките да са над него по влакното на къси поводи. Решаващо е те да имат на стъблата си и повдигачи – парченца корк, стиропор или пореста гума от подметката на джапанка, за да бъдат повдигнати малко над дънната тиня, а не заровени в нея.
Тялото на кефала е странично сплескано, а към главата сплескването е отгоре и отдолу. Люспите са сребристи и едри, като покриват главата и хрилните капаци. Очите са големи.
Кефалът има бяло и стегнато месо и е много вкусна риба, подходяща за скара, за фурна и за пържене.
Карагьозът (Alosa pontica pontica), след трицоната, е другата важна за българските рибари риба. Зимува на юг от нашето крайбрежие, но при топли зими се държи разпръснато в откритите райони пред Емине и Маслен нос. През март-април мигрира в северна посока. Приближава крайбрежната зона (главно през април-май) и тогава се лови по даляните. Вади се с мрежи и на чепаре. Размножава се в Дунав, където се лови много атрактивно с плаващи мрежи с шамандура, при които лодката се спуска по течението 2-3 километра. Любителите ловят с чепарета или на блесна.
Тялото на Карагьоза е сравнително тънко, коремът е с изразен кил от твърди люспи, горната челюст е изрязана по средата. Зъбите са добре развити и по двете челюсти. Гърбът е зелено-син, отстрани е сребристо бяла с розов оттенък с тъмно петно зад хрилното капаче. Достига до максимална дължина: 36-38 см. и максимално тегло: 600-700 грама.
Много предпочитана е като по-мазна риба за скара.
Хамсия (аншоа) (Engraulis encrasicolus) е един от най-многочислените видове риби в Черно море, но въпреки това с малък дял в нашия риболов. Зимува основно предцентралните зони на Анадолско крайбрежие. Мигрира към български води през втората половина на пролетта. През деня плават на 40 – 50 метра дълбочина, а през нощта предпочитат да са по-близо до повърхността.
Хамсията има удължено тяло с тъмносин оттенък отгоре, а отдолу са по-белезникави. Муцуната им е остра, като долната челюст е по-къса и достига до зад окото. Максималната им дължина е до 20 cm. Теглото им е 25 – 30 грама.
Приготвя се основно печена в тава или се маринова.
Черноморският сафрид (Trachurus mediterraneus ponticus) е пасажна пелагична топлолюбива риба. Зимува в Мраморно море и по Анадолското крайбрежие. Появява се масово в наши води през втората половина на месец май, но в разпръснати групи, и остава през цялото лято. Обикновено в началото на октомври образува по-плътни пасажи и в зависимост от температурите на водата през есента, най-късно в края на ноември напуска нашата акватория. Лови се с мрежи, на даляни и с въдица на чепаре, на плувка със стръв морски червей, месо от рапан или филенца с кожа от вече хваната риба, за да му блести във водата.
Тялото на Черноморският сафрид е издължено, слабо сплеснато странично. Главата е голяма, долната челюст е по-дълга от горната. Мастният клепач е добре развит. Люспите по извитата странична линия са с костни щитчета. Има черно петно на горния край на хрилното капаче. Горната страна на тялото и главата са почти черни до сиво или синкаво-зелено, а долните две трети от тялото и главата са обикновено по-светли. Най-често достига на дължина 20 см. и тегло 100 грама.
Считана е за деликатес и се цени високо от рибарите. Идеална за печене, скара, пържене и мариноване. Прочути са и рибарските гювечи от сафрид, зеленчуци и домати.
Попчетата в наши води са 24 вида. От тях най-интересен за стопанския риболов е стронгилът (Neogobius melanostomus). Той е типично дънна риба от крайбрежната зона, където обитава каменисти и пясъчни дъна. Лихнусът (Mesogobius batrachocephalus) е още по-желан вид, защото е най-едрото попче в Черно море и го ловят професионалисти, но и любители с въдици. Обект на риболов е и широкоглавото попче (Neogobius cephalarges). С въдица попчетата се ловят на дъно. Най-добре е това да става от лодка, за да може лесно да се преслушат повече места с камъни по дъното, където попчетата се крият. От брега също се замята на дъно, като стръвта е или морски червей, или месо от мида и от рапан.
Трицона (копърка,цаца, шпрот), (Sprattus sprattus sulinus) е студенолюбив пелагичен вид, разпространен целогодишно пред нашия бряг. При температура на водата под 6 градуса стадата се оттеглят във вътрешността на морето. През пролетните месеци се появява в крайбрежната зона и се лови и по даляните. През останалата част от годината обитава зони с дълбочина между 30 и 90 метра. През деня се концентрира в придънните слоеве и тогава се лови с трал. Тялото на Трицоната е странично сплеснато. Гърбът е тъмносин със синьозелен оттенък. Страните са сребристобели. На дължина достига 13 см и тегло – около 10 гр. Трицоната има добри вкусови качества и се консумира пържена, осолена и маринована. Суровина е и за качествени консерви.
